Паисий Хилендарски 1722г. – 1773г.
Паисий Хилендарски (1722–1773), често наричан още Отец Паисий, e български народен будител и духовник, автор на „История славянобългарска“. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на Българското възраждане.Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962г. година.
Биография
Произход и образование
Информация за живота на Паисий Хилендарски имаме от автобиографичните му бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722г. година в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. Най-сериозната научна хипотеза в българската историография казва, че Паисий Хилендарски е син на Михаил Хадживълчев и брат на Лаврентий (Лазар) Хилендарски и Хаджи Вълчо от Банско. Различни краеведски трудове посочват други селища като родно място на Паисий Хилендарски, но те не получават сериозно внимание.
Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745г. година се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно става йеромонах и проигумен. През 1758г. година пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които ще му послужат за написването на основния си труд. „История Славянобългарска“ е завършена през 1762 година в Зографския манастир, след като Паисий напуска Хилендерския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Предполага се, че е починал през 1773г. година на път за Света гора в селището Амбелино (днес Св. Георги – квартал на Асеновград).
Влияния и значимост
Историята на Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като „Деяния церковная и гражданская“ на Цезар Бароний и „Книга историография“ на Мавро Орбини. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци.
Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическият и културен просперитет на Средновековната българска държава и видните ѝ владетелите. Българската историография поставя долната граница за начало на Българското възраждане с труда на Паисий Хилендарски. Известни са около 60 преписа на книгата му. Първият препис е на Софроний Врачански (1765), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844г. година под заглавие „Царственик“ след силна редакция от Христаки Павлович.
