Цар Симеон I Велики е български владетел, управлявал Първата българска държава от 893 до 927 година.Успешните войни на Симеон I Велики срещу Византия, маджарите и сърбите довеждат до най-голямото териториално разширение на България в цялата нейна история и я превръщат в най-силната държава на тогавашна Източна Европа. Неговото царуване е и период на културен разцвет, наричан по-късно Златен век на българската култура.

[toc]

При управлението му границите на България достигат до три морета – Бяло, Адриатическо и Черно, а съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол. Обособената малко по-рано Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически и кирилски преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят. Самата кирилица е създадена в Преславската книжовна школа през 90-те години на IX век. По време на своето управление Симеон I Велики заменя първоначалната си титла „княз“ с „цар“

Биография

Произход и ранни години

Симеон I Велики е роден през 864 или 865 година като трети син на княз Борис I от Крумовата династия. За времето на раждането му се съди от две писма на константинополския патриарх Николай Мистик, според които към 923 – 924 година Симеон I Велики е на около 60 години, като патриархът го нарича „син на мира“, което се свързва с българо-византийският мирен договор, довел до покръстването на българите. Тъй като княз Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865 година, Симеон I Велики е християнин през целия си живот.

Намерението на княз Борис е тронът да бъде наследен от най-големия му син Владимир, а Симеон I Велики да стане високопоставен духовник, може би дори български архиепископ. По тази причина около 878 година Борис изпраща Симеон I Велики в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование. Там бъдещият владетел постъпва като послушник в константинополски манастир и приема монашеското име Симеон I Велики.

Симеон I Велики прекарва следващото десетилетие (ок. 878 – 888) в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел. Той овладява гръцкия до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“.

Около 888 година Симеон I Велики се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“, където заедно с други монаси под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език. Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с императора на Свещената Римска империя Арнулф Каринтийски, което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи цар Симеон I Велики за нов владетел. Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата и решава столицата да бъде преместена от Плиска в Преслав, подчертавайки с това трайната християнизация на страната. Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон I Велики.

Първи войни с Византия и маджарите

Малко след като Симеон I Велики застава на трона, той слага край на дългогодишният мир с Византийската империя, установен от неговия баща. Конфликтът започва, когато император Лъв VI Философ, изглежда под натиска на своята любовница Зоя Зауцена и баща й Стилиан Зауца, премества тържището за българските стоки от Константинопол в Солун, където те са обложени с тежки данъци. Българските търговци търсят помощ от цар Симеон I Велики, който се оплаква на Лъв VI, но императорът пренебрегва пратениците му.

В отговор през есента на 894 година Симеон I Велики започва война, настъпвайки през границата на юг без да срещне сериозна съпротива, тъй като основните сили на Империята са концентрирани в източна Анатолия, воювайки срещу Абасидския халифат. След като научава за българското настъпление, изненаданият император изпраща войска от гвардейци и други части от столицата да спрат Симеон I Велики, но тя претърпява поражение някъде в тема Македония (северозападна Тракия). Българите пленяват повечето гвардейци хазари, които са освободени, след като отрязват носовете им, и избиват много офицери, включително командващия. Симеон I Велики не продължава настъплението си, а бързо се изтегля на север, за да спре нападение на маджарите.

Неспособни да реагират ефективно на българското настъпление, заради войната на изток, византийците убеждават маджарите да нападнат България, обещавайки им да ги прехвърлят с флота си през река Дунав. Възможно е Лъв VI да има споразумение и с Арнулф Карнтийски да не подкрепя Симеон I Велики срещу маджарите. Освен това от Италия е извикан известният военачалник Никифор Фока, който през 895 година повежда армия към България с цел да отклони вниманието от северната граница. Маневрата е успешна и Симеон I Велики повежда войските си срещу Фока, но до сериозен сблъсък не се стига. Вместо това византийците предлагат мир, информирайки го за действията си по суша и море, но скривайки планираното нападение на маджарите. Симеон I Велики не се доверява на пратеника и го задържа, след което нарежда достъпът на византийския флот в Дунав да бъде пресечен с въжета и вериги, възнамерявайки първо да се справи с армията на Фока.

Въпреки затрудненията с преградите по Дунав, византийците успяват да прехвърлят през реката, може би в близост до днешния Галац, маджарската армия, водена от Лиюнтика, син на маджарския владетел Арпад. Научавайки за изненадващото нападение, Симеон I Велики тръгва на север, оставяйки част от войските си по южната граница, за да предотвратят евентуална атака на Фока. Двата му сблъсъка с маджарите в Северна Добруджа завършват с поражение и той е принуден да отстъпи в Дръстър. Маджарите необезпокоявани опустошават страната до столицата Преслав, а след като Симеон I Велики постига примирие с Империята през лятото на 895 година, се изтеглят северно от Дунав. Окончателното сключване на мир се забавя, тъй като Лъв VI настоява за освобождаване на византийските военнопленници.

След като неутрализира непосредствената заплаха от маджари и византийци, Симеон I Велики започва да планира ответно нападение срещу маджарите. Той се споразумява за общи действия с печенегите, източни съседи на маджарите, и задържа византийския пратеник Лъв Хиросфакт, за да забави преговорите за освобождаване на военнопленниците. По този начин той се надява да получи по-изгодни условия при крайния мирен договор. В поредица от писма, които разменя с пратеника, Симеон I Велики отказва да освободи пленниците и се подиграва на астрологическите способности на Лъв VI Философ.

През 896 година, използваки като повод нападение на маджарите срещу техни съседи славяни, Симеон I Велики настъпва срещу тях със своите печенежки съюзници, нанася им решително поражение в битката при Южен Буг и ги принуждава окончателно да се изселят от Етелкьоз в Панония. След този успех той най-накрая освобождава византийските пленници в замяна на българи, пленени през 895 година.

През лятото на 896 година, претендирайки, че не всички български пленници са освободени, Симеон I Велики отново напада Империята, насочвайки се към Константинопол. В Тракия той е посрещнат от събрана набързо византийска армия, която унищожава в битката при Булгарофигон. Император Лъв VI успява да отблъсне Симеон I Велики от Константинопол, прибягвайки до отчаяни мерки – въоръжава мюсюлмански военнопленници и ги изпраща да се бият срещу българите. Това слага край на войната, като България получава територии между Черно море и Странджа и Империята се задължава да плаща годишен данък.

Междувременно Симеон I Велики се намесва в междуособиците за наследството на починалия през 892 година владетел на Сръбското княжество Мутимир. През 896 година той изпраща в Сърбия Клонимир Стоимирович, член на управляващата династия, който живее дълги години в българския двор. След като Клонимир е убит, през 897 година наложилият властта си княз Петър Гойникович признава върховенството на цар Симеон I Велики и между двете страни се установява двадесетгодишен мир. Това е период на активно проникване на християнството в Сърбия, в което вероятно важна роля играят и български мисионери.

Мир с Византийската империя

Сключеният мирен договор между България и Византийската империя като цяло се спазва от двете страни до смъртта на Лъв VI през 912 година. По тази причина сведенията за България през тези години във византийските източници са оскъдни – ограничават се главно до сведенията за две нови дипломатически мисии в България на Лъв Хиросфакт. При първата си мисия, която не е точно датирана, Лъв Хиросфакт успява да върне на Империята 30 крепости около Драч, които по това време попадат под български контрол.

Втората мисия на Лъв Хиросфакт е във връзка със събитията около превземането на Солун от мюсюлманите. През 904 година, възползвайки се от български нападения в района, мюсюлмански флот, воден от византийския ренегат Лъв Триполит, превзема и разграбва Солун. След тяхното изтегляне градът е заплашен от завземане от българите и заселването му със славяни и Лъв VI е принуден да даде на Симеон I Велики нови територии в Македония. Според сключения договор, славянските области в южната част на Македония и Албания са предадени на България, а границата преминава на 20 километра северно от Солун, за което свидетелства и Наръшкият надпис.

Нови войни с Византия

Кампании от 913 – 914

Смъртта на император Лъв VI на 11 май 912 година е последвана поставянето на трона на малолетния му син Константин VII Багренородни, а негов регент и съимператор става братът на Лъв Александър, който прогонва от двора съпругата на Лъв Зоя. Тези събития дават възможност на Симеон I Велики за нов поход към Константинопол. През пролетта на следващата година негови пратеници, пристигнали в Константинопол, за да подновят мирния договор от 896 година, са изгонени от Александър, който отказва да плаща годишния данък, след което Симеон I Велики започва да се готви за война.

Още преди да започнат военните действия Александър умира на 6 юни 913 година, оставяйки управлението на регенски съвет, начело с патриарх Николай Мистик. Много жители на Константинопол не признават малолетния император, когото смятат за незаконороден, и подкрепят претендента Константин Дукас, което, заедно с бунтовете в южна Италия и очакваното мюсюлманско нападение в източна Анатолия, работи в полза на цар Симеон I Велики. В поредица умолителни писма Николай Мистик се опитва да го разубеди от настъплението срещу Империята, но в края на юли или август българският владетел напредва със значителни сили и достига до Константинопол без да срещне сериозна съпротива.

Междувременно безредиците в Константинопол стихват с убийството на претендента Константин Дукас и патриархът се утвърждава като ръоводител на правителството. Това кара Симеон I Велики да вдигне обсадата и да започне мирни преговори за радост на византийците. Продължителните преговори завършват със споразумение за изплащане на неплатения по-рано от Империята данък и с обещание Константин VII да се ожени за една от дъщерите на цар Симеон I Велики. С това Симеон I Велики цели да стане василеопатер (настойник на императора) и да придобие законното право да се намесва в управлението на Византия. Според Симеон I Велики Логотет при тази среща в Евдом , през месец август 913 г. оглавяващия Империята Патриарх Николай излязъл при Симеон I Велики извършил молитва и го увенчал като поставил на главата му вместо „стема“ [византийската императорска корона] собствената си патриаршеска корона „епириптарий“.

Малко след посещението на Симеон I Велики в Константинопол майката на Константин VII Зоя Карбонопсина се връща в двора по настояване на младия император и веднага се заема с отстраняването на регентите. С помощта на заговор тя успява да поеме властта през февруари 914 година, фактически отстранявайки патриарх Николай от управлението, отхвърляйки признатата на цар Симеон I Велики царска титла и отказвайки се от планирания брак на сина й с неговата дъщеря. С това военните действия са подновени и през лятото на 914 година цар Симеон I Велики отново настъпва в Тракия, превземайки Адрианопол. Зоя незабавно му изпраща многобройни подаръци и успява да го убеди да се изтегли, изоставяйки града. През следващите години Симеон I Велики воюва с Империята на запад, около Драч и Солун, но не настъпва отново към Константинопол.

Кампания от 917

През 917 година Симеон I Велики подготвя нова война срещу Империята. Той се опитва да сключи съюз с печенегите, но не постига успех, тъй като византийците им предлагат повече пари. Византийската империя също се готви за война и се опитва да убеди сръбския княз Петър Гойникович да нападне България с поддръжка от маджарите.

Битка при Ахелой, 20 август 917 година

Първи започват военните действия византийците, като силна армия, водена от Лъв Фока, син на Никифор, настъпва на север, подкрепяна от флот в Черно море под командването на Роман Лакапин. Приближавайки Месемврия, където трябва да бъдат подсилени с превозвана от флота войска, армията на Лъв Фока спира за почивка край река Ахелой, недалеч от Анхиало.Научил за нападението, Симеон I Велики се придвижва бързо срещу византийците и на 20 август 917 година двете армии се сблъскват в битката при Ахелой, в която българите удържат пълна победа, като много византийски военачалници загиват, макар самият Лъв Фока да успява да се укрие в Месемврия. Десетилетия по-късно Лъв Дякон пише, че „още могат да се видят купища кости при река Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите“.

Планираното от византийците нападение на печенегите от север се проваля, след като те влизат в конфликт с Роман Лакапин и той отказва да ги прехвърли през Дунав. Сърбите и маджарите също не им оказват помощ – маджарите воюват в Западна Европа като съюзници на франките, а Петър Гойникович е разколебан, след като българският съюзник и владетел на Захумлие Михайло Вишевич предупреждава Симеон I Велики за плановете му.

Армията на Симеон I Велики се възползва от победата си при Ахелой и настъпва след остатъците от византийските войски към Константинопол. Лъв Фока, който се е завърнал в столицата, се опитва да я спре в битката при Катасирти, в близост до града. Българите нападат и отново нанасят поражение на византийците, унищожавайки едни от последните им военни части, след което се връщат в България.

Непосредствено след похода към Константинопол цар Симеон I Велики се заема да накаже сръбския княз Петър Гойникович за съюза му с Империята. Той изпраща в сърбия армия, водена от военачалниците Теодор Сигрица и Мармаис, които успяват да заловят и изпратят княза в България, където той умира като затворник. На негово място е поставен Павле Бранович, който дотогава живее като изгнаник в българския двор.

Кампании от 920 – 922

Междувременно военните неуспехи предизвикват поредна промяна на управлението в Константинопол – през 919 година началникът на флота Роман Лакапин заменя Зоя Карбонопсина като регент на Константин VII и я изпраща отново в манастир. Роман сгодява дъщеря си Елена Лакапина за Константин и през декември 920 година се обявява за съимператор, поемайки управлението на Империята.

Лишен от възможността да заеме византийския трон с дипломатически средства, разгневеният Симеон I Велики подновява военните действия, за да наложи волята си. Между 920 и 922 година България засилва натиска си върху Империята, воювайки на запад през Тесалия до Коринтския провлак и на изток в Тракия, достигайки Дарданелите и прехвърляйки се в Азия, където обсажда град Лампсак. Войските на цар Симеон I Велики се явяват пред Константинопол през 921 година, когато настояват за отстраняването на Роман и завземат Адрианопол, и отново през 922 година, когато удържат победа в битката при Пиги, опожаряват Златния рог и превземат Виза. Междувременно византийците се опитват да настроят сърбите срещу Симеон I Велики, но той запазва контрола си над тях, заменяйки Павле Бранович със Захария Прибиславлевич, бивш бежанец в Константинопол, когото той е пленил по-рано.

Решен да превземе Константинопол, цар Симеон I Велики планира мащабна кампания и през 922 година изпраща пратеници в Египет при фатимидския халиф Абдулах ал-Махди Билах, чийто флот може да му окаже помощ. Халифът е склонен на споразумение и изпраща свои пратеници в България, но те са заловени от византийците в Калабрия. Роман предлага на Абдулах мир, изпращайки му щедри дарове, и по този начин предотвратява съюза с България.

През лятото на 924 година Симеон I Велики все пак се явява пред Константинопол с искане за среща с патриарха и императора. На 9 септември 924 година той преговаря с Роман Лакапин на Златния рог и договаря мир, според който Империята отново започва да плаща данък на България, но си връща някои градове на черноморския бряг.

Последни години

Междувременно в Сърбия Захария Прибиславлевич, подбуждан от византийците, се разбунтува срещу Симеон I Велики, като е подкрепен от много българи, недоволни от постоянните войни срещу Империята. Българският владетел отново изпраща Теодор Сигрица и Мармаис, но този път те претърпяват поражение и са обезглавени, което принуждава Симеон I Велики да сключи примирие с Империята и да се концентрира върху сръбския бунт. През 924 година той изпраща нова армия, водена от Часлав Клонимирович, който успява да прогони Захария в Хърватия. След този успех сръбската аристокрация е поканена в България, за да признае верността си към новия княз, но вместо това са избити и Симеон I Велики анексира Сръбското княжество.

Най-вероятно след смъртта на патриарх Николай Мистик през 925 година, или може би по същото време, Симеон I Велики издига Българската архиепископия до статута на патриаршия. Това може би е свързано с дипломатическите му контакти с папа Йоан X между 924 и 926 година, чрез които той изисква и получава признание от папата на титлата му на „император на римляните“, равна с тази на византийския император, а може би и потвърждение на патриаршеското достойнство на главата на българската църква.

През 926 година войски на Симеон I Велики, нападат византийския съюзник Хърватия, но са разгромени от армията на крал Томислав в битката при Босненските планини. Въпреки успеха си, Томислав търси споразумение с България и с посредничеството на папския легат Мадалберт е сключен мир, като е възстановено довоенното положение, но хърватите се отказват от съюза с Империята. В последните месеци от живота си Симеон I Велики се подготвя за нов поход към Константинопол, въпреки отчаяните молби за мир на Роман Лакапин.

Симеон I Велики I умира на 27 май 927 година от сърдечен удар в своя дворец в Преслав. Според византийските хронисти това става в момента, когато Роман Лакапин обезглавява негова статуя.

Симеон I Велики е наследен от своя син Петър, като първоначално негов регент е вуйчо му Георги Сурсувул. Като част от сключения през октомври 927 година мирен договор с Източната Римска империя, скрепен с брака на Петър и внучката на Роман Лакапин Ирина, съществуващите граници между двете страни са потвърдени, както и царското достойнство на българския владетел и патриаршеския статут на главата на българската църква.