Цар Иван Стефан 1330г. – 1331г.
Иван Стефан (или Иван Степан) (ок. 1300/1301-1373) е търновски цар за 8 месеца (1330-1331), първороден син на цар Михаил III Шишман Асен и Анна Неда. След като баща му се възкача на търновския престол през 1323 г., Иван Стефан е посочен като съвладетел. Когато Михаил III Шишман Асен решава да се разведе с Анна Неда и да се ожени за Теодора Палеологина през 1324 г., Иван Стефан е заточен, задно с братята и майка си. През лятото на 1330 г., когато е на около 30 години, става цар на България с помощта на вуйчо си – крал Стефан Дечански. След свалянето му от престола при преврат на търновските боляри, през февруари или март 1331 г. избягва във владенията на Белаур (брат на Михаил III Шишман Асен) в Ниш и оттам в Дубровник заедно с Анна Неда. След това е експулсиран и от тези земи от Стефан Душан, под натиска на Иван Александър. Умира вероятно в Неапол.
Възкачване на престола и управление
След 1327 г. българският цар прави подготовка за война срещу Сърбия, поради нарастващото влияние на Балканите, особено в Западна Македония. Той успява да привлече на своя страна Византия в лицето на нейния император Андроник III Палеолог и влашкия войвода Иванко I Басараб. Към лятото на 1330 г. той вече бил готов за военни действия. Българските и ромейските сили нахлули в сръбското кралство, но срещнали отпора на крал Стефан Урош III Дечански. До решителна битка между българи и сърби във войната се стигнало на 28 юли 1330 г. край Велбъжд. Тя завършила с победа за сърбите. Изворите дават противоречиви свединия за съдбата на българският цар Михаил III Шишман Асен, но са категорични в едно – сражението довело до неговата смърт. Примирение на всички тези се достига с извода, че той бил ранен тежко в битката в резултат, на което заловен от сръбските войски, където починал в плен няколко дни по-късно.
На 2 август (четири дни след битката) търновските боляри изпращат пратеници до крал Стефан Дечански в местността Мраката с предложение за мир. Той забавя отговора си умишлено и го изпраща в писмо, с което приемал мира. В посланието си сърбите не предявяват териториални претенции, а се задоволяват да поставят на трона свое протеже. От това се съди, че военната им кампания не е била особено успешна или не са били готови за голямо настъпление срещу българските земи поради появилите се в края на битката български войски, предвождани от деспотите Белаур и Александър. Освен всичко южните сръбски граници все още били застрашени от ромейските сили на Андроник III. Тези причини накарали Стефан Дечански да се откаже от по-нататъшно настъпление в българските земи и да намери друго решения за българо-сръбсите отношения. Така под натиска на Стефан Дечански било решено на българския престол да бъде възкачен Иван Стефан.
След взимането на това решение е изпратено писмо до Анна-Неда и синовете й да тръгнат веднага към Търново. В последствие в българската столица пристигнали сръбски велможи, придружени от сръбска военна част, с задача да улеснят възшествието на Иван Стефан. Заедно с тях те носили и писмото на Стефан Дечански, което нарежда, доста заповедно, на българските боляри да приемат племенника му за свой цар: „(…) както беше ваш господар и цар неговият баща Михаил цар, такъв да бъде за вас и неговия син Стефан, господар и цар ваш, и за всичко това да ме послушате“. По този начин през втората половина на месец август 1330 г. Иван Стефан става цар на България. Чрез него сърбите се надявали да засилят политическото си влияние в България. След като това се случило войските на Стефан Урош III Дечански напуснали българските предели.
Царуването на Иван Стефан продължило между седем и осем месеца. Счита се, че неговата майка фактически е държала властта, докато той само де юре е бил неин титуляр. Защо той управлява заедно с нея, въпреки че по това време е на около 30 години, остава неясно. Новият цар винаги е споменаван наравно с нея, а понякога тя дори го замества. Византийският историк Йоан Кантакузин дори пише, без да отбелязва царуването на Иван Стефан, че властта над българите била предадена на Анна и децата. Същия казва, че „ (…) тя управляваше Мизия след смъртта му [на Михаил III Шишман Асен]“. Никифор Григора също свързва управлението на страната в този период с първата жена на цар Михаил III Шишман Асен и нейните роднини.
Счита се, че с коронацията на Иван Стефан в Търново се обособили две болярски групировки. Едната начело с Анна-Неда и чичото на новия цар – видинския деспот Белаур, която подкрепяла установилата се ситуация в страната, а другата се състояла от привърженици на Асеневата династия, която, макар и не открито, вероятно е била оглавявана от ловешкия деспот Александър и която в последствие надделяла. Към нея вероятно са се отнасяли и останалите членове на семейството на деспот Страцимир – баща на Александър.
Реакция на Византия
Възцаряването на Иван Стефан и мощното влияние на неговата майка принудило вдовицата на цар Михаил III Шишман царица Теодора Палеологина да замине с децата си в Константинопол при своя брат — византийският император Андроник III. Тя едва успяла да спаси живота си с бягството. Това послужило за повод на василевса да наруши съюзните си отношение с България, сключени във връзка с общи военни действия във войната срещу Сърбия от 1330 г. Той свикал съвет от приближените си сановници, на който било решено да се изостави войната със Сърбия, понеже без подкрепата на България, за сърбите ставало лесно да се отбраняват само срещу ромеите. От друга страна един евентуален поход срещу българското царство изглеждал обещаващ. Така византийскте сили, които проникнали в Сърбия при общите българо-ромейски военни действия в страната били изтеглени и пренасочени към България, като императорът претендирал да отмъсти за прогонването на сестра му от Търново. Василевсът пристигнал с част от войските си в Одрин, където събрал още хора и не след дълго, през септември или най-късно октомври 1330 г., възползвайки се от безредиците в България, нахлува в българските земи в Тракия и превзема областта между Диампол (дн. Ямбол) и Черно море, включваща освен споменатия град и Анхиало, Месемврия, Аетос (дн. Айтос), Ктения, Русокастро и Диампол, които се предават без бой, след което военните действия са прекратени поради недостиг на продоволствие. Тези значителни териториални загуби утежнили и без това тежкото положение на владетеля и вината несъмнено била хвърлена върху него. Противниците на сръбското влияние в страната се активизирали. Вероятно за това спомогнал фактът, че земите на деспот Страцимир се намирали именно в Южна България, която в този момент се намирала под византийска заплаха.
Сваляне от власт и първи години в изгнание
В създалото се положение Иван Стефан не успял да запази трона си. Недоволството към управлението на Анна-Неда прерастнало в открит бунт. През първите месеци на 1331 г. протовестиарият Раксин и логотетът Филип организират дворцов преврат, който се оказва успешен. За нов цар е избран племенникът на Михаил Шишман, ловешкият деспот Александър, който остава известен в историята като цар Иван Александър Асен. Предполага се, че той е играл най-дейна роля в свалянето на своя предшественик от престола. Заговорниците може би дори са се осланяли на неговата военна сила, която не била далеч от Търново. По всяка вероятност съзаклятието срещнало широка подкрепя поради създалата се несигурност в страната и бездействието на Иван Стефан срещу византийското нашествие. Те били улеснени и от междуособната война, която избухнала по същото време в Сърбия и която не дала възможност на крал Стефан Урош III Дечански да се намеси в конфликта и да подпомогне поставения от него на българския трон свой племенник и сестра си Анна Неда. Деспот Белаур като най-изявен поддръжник на Иван Стефан и съответно противник на организирания срещу него преврат реагирал срещу промяната на българския престол, но понеже нямал достатъчно влияние в Търново, преместил центъра на съпротивата си в своя видински апанаж, като отнел тази териотрия на царството. Действията му не водят до нови политически изменения в България.
Вече бивш цар Иван Стефан заедно с майка си и братята си избягва в Сърбия, където получават убежище от техния сродник крал Стефан Урош III Дечански. Единствено неговият брат Шишман, за разлика от тях, отива във владенията на Златната орда. Това те правят без знанието и против волята на цар Иван Александър. В Сърбия те остават само за около година и половина, защото след скорошната смърт на сръбския крал през 1331 г. и възкачането на сина му Стефан Душан на престола на 8 септември 1331 г. се стига до подобряване на отношенията с България, които биват скрепени на Великден 1332 г. с брак между новия сръбски владетел и сестрата на българския цар Иван Александър, Елена. Анна-Неда и Иван Стефан били принудени от новия крал да напуснат Сърбия и се установили в Дубровник през същата година. Там, според серия документи, семейството на бившата царица остава поне до 1347 г. Не е известно дали Иван Стефан е бил при тях през целия този период. Вероятно те са се установили в Дубровник, а не директно при неаполитанските си роднини, защото са имали известна надежда за връщането си на българския престол и така можели да наблюдават събитията в България от по-близо. Хронистът Юниус Рести твърди, че през 1333 г. Анна Неда била изпратена в Константинопол, за да не се предизвика война между Дубровник и Сърбия, тъй като сръбският крал изискал по молба на цар Иван Александър предаването на бившата българска царица и нейния син. Не е сигурно дали известието е истина, факт е обаче, че Анна Неда и децата отново се намират в Дубровник през 1335 според един от документите. По-натъшната съдба на Иван Стефан и тази на семейството му е несигурна.
