Цар Йоан Асен II или Йоан II Асен (също Иван Асен II) е цар на България от 1218г. до 1241 г. Той е син на цар Иван Асен I.

По майчина линия, Йоан Асен II е със знатен произход.

[toc]

Пряк наследник на византийския император Роман IV Диоген (издигнал Пчинския манастир) и неговата съпруга Анна Алусиан, което ще рече, че в неговите вени тече кръвта на могъщите и велемощи комитопули.

Дядо му по майчина линия пък посредством Дуклянската династия Войславлевичи е пряк потомък на цар Самуил, а по майчина посредством Анна Диогениса – на Аароновия клон на Комитопулите.

Биография

Възкачване на престола

През 1217 г., след 10 годишно изгнание, Иван Асен II се завръща в България с дружина руски наемници, за да си върне бащиното наследство — българския царски престол. Цар Борил своевременно се укрепява в Търново, но след седеммесечна обсада, столицата бива превзета, а узурпаторът Борил е свален от трона и ослепен. През пролетта на 1218г. за цар на българите е провъзгласен Иван Асен II.

Управление

При неговото царуване границите на България отново достигат до три морета . Иван Асен II е известен с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата политически и осигуряват териториални разширения.

Вътрешна политика

С възкачването на престола на Иван Асен II вътрешните междуособици в България затихват. Болярите се нуждаят от силна централна власт, за да се борят успешно срещу външните противници, които по времето на Борил успяват да откъснат и феодализират големи територии от страната. Преустановени са и продължителните войни. Всичко това се отразява благоприятно върху цялостния живот в царството. Настъпва време на подем в икономиката и културата. За разлика от Борил, новият владетел проявява търпимост и не преследва еретиците (в частност богомилите). В съответствие със започнатата миролюбива политика Иван Асен II установява приятелски отношения с унгарците — жени се за Анна-Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204г.-1235 г.) и получава Белградската и Браничевската област, които българите губят по времето на Борил. Добросъседски отношения се установяват и с епирския владетел Теодор Комнин.

Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от всички страни с врагове. Мирът се поддържа и на западната граница със сърбите.

Външна политика

Битката при Клокотница

В началото на XIII в. се очертават два важни центъра на съпротива срещу латинските завоеватели: Никейската империя (претендираща за пряк наследник на Византия) в Мала Азия и Епирската държава на Балканския полуостров. Създаването им е в резултат преди всичко на борбата на византийците срещу латинското нашествие и на тяхната решимост да отхвърлят чуждото господство — обстоятелство, което е умело използвано от византийската аристокрация. Положителна роля за укрепването на двете държави изиграва българо-латинската война от 1205г.-1207 г. Поражението на Балдуин I Фландърски при Одрин и на Бонифаций Монфератски в Родопските теснини близо до Мосинопол отслабват значително боеспособността на латинската войска.

При Теодор Комнин (1215г.-1230г.) Епирското деспотство постига за кратко време големи териториални придобивки. В пределите му са включени Средна и Северна Македония и Албания. През 1224г. Теодор Комнин напада и успява да превземе Солун. С освобождаването на този град от латинската власт самочувствието му нараства, той се провъзгласява за император и достига до убеждението, че му е предопределено да изгони латинците от Константинопол и да седне на престола на византийските василевси. Същата цел преследва обаче и владетелят на Никейската империя Йоан III Дука Ватаций. За да подсигури своя тил, Теодор Комнин сключва съюз с Иван Асен II. След това епирските войски настъпват в Западна Тракия и завладяват редица градове, като Мосинопол, Ксанти, Грацианопол и Димотика. След това се насочват към Одрин, където по това време се намират никейските войски на Йоан III Дука Ватаций.

Вместо да обединят силите си за общи действия срещу Константинопол, двамата владетели влизат в конфликт помежду си. Теодор Комнин успява да изтласка никейците от Одрин и превзема града. След това епирските войски стигат до Виза. Латинците се затварят в Константинопол, но Теодор Комнин не се решава да обсади силната крепост, тъй като не разполага с флот, с чиято помощ да отреже водния път за продоволствия и подкрепления откъм Златния рог.

По това време настъпва и разривът в отношенията му с българите. Нарастващото влияние на Иван Асен II върху Сърбия и Латинската империя започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун (василопатор) на малолетния император Балдуин II, като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план можел да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България, като се надява, че ще може да постигне бърза и лека победа.

Трудно е да се каже със сигурност дали Иван Асен II може би не е очаквал това нападение. Той тръгва срещу нашествениците вероятно с малобройна войска, в която са включени и 1000 кумани. Теодор Комнин разполага с видимо числено превъзходство, за което свидетелстват думите на Георги Акрополит, че той „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италиици“. Срещата между двете войски, както съобщава същият автор, става на 9 март 1230г. при река Клокотница, недалеч от днешно Хасково. Тук ромеите се разполагат на стан източно от реката, като преди това вероятно превземат близката крепост Трапезица. Сведенията на Георги Акрополит за развитието на сражението са съвсем оскъдни: „Теодор Комнин бил решително разгромен от българите и скитите (куманите). Бил пленен от враговете, той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, заедно с всичките им вещи“. От следващия текст се вижда, че българите пленяват и много обикновени войници. От това личи, че българската войска успява да обкръжи противника, отрязвайки пътя му за бягство.

Поражението на Теодор Комнин предизвиква бърза и неудържима разруха на обширната му, но вътрешно слаба държава. Без да срещнат каквато и да е съпротива, войските на Иван Асен II започват настъпление по всички направления и за кратко време стават господари на Одринска Тракия, на беломорската област от Галиполския полуостров до планината Олимп, а също и цяла Македония и Албания — от Пинд до Шкодренското езеро.

Иван Асен II постъпва необичайно хуманно за онази епоха, като освобождава повечето от пленените войници „…и ги отпратил по селата и градовете им…“. Освен това оставя в някои от завладените градове старите управители, като по този начин си подсигурява подкрепата на местните аристократи и велможи. Само в по-важните градове са поставени български гарнизони и нови ръководители на военните и финансовите ведомства. Също така местният клир е заместен с български духовници.

Карта на България при Иван Асен II

Войната с Унгария от 1232г. -1233г.

Съюзът между България и Никея, насочен срещу Латинската империя, провокира репресивни мерки от страна на папата и Кралство Унгария . През 1232 г. унгарците превземат района на Белград и атакуват Средец ( София ), но са победени от цар Иван Асен II Александър. През 1233г., под ръководството на бъдещия крал Бела IV, унгарците отново нахлуват, като този път завземат Малко или Западно Влашко (Олтения) и създават Банат на Северин . Не е ясно колко време унгарците успяват да задържат своите завоевания, но те ​​са били възстановени от Иван Асен II преди монголското нашествие от 1240г.-1241г. И двата региона Белград и Банат на Северин са отново възстановени от Унгария през 1246г.

Войната от 1235г. – 1236 г.

След битката при Клокотница Иван Асен II практически става най-силният владетел на Балканския полуостров.

Засилването на България започва да тревожи нейните съседи. Особено обезпокоени са латинците, които се страхуват за своята столица. Към 1231 г. отношенията между България и Латинската империя се изострят и поради това българският цар започва да укрепва южната граница. Обновена и допълнително укрепена е крепостта при Станимака (Асеновград) както личи от намерения там надпис. Като се отказват окончателно от намеренията си за съюз с българите, латинците избират за опекун на Балдуин II бившия Ерусалимски крал Жан дьо Бриен и се свързват още по-здраво с папата.

Владетелят на Никейската империя Йоан III Дука Ватаций решава да потърси съюз с българите, за да бъде по-успешна борбата му с латинците. Към такъв съюз се стреми и Иван Асен II, тъй като се надява той да му донесе нови териториални придобивки. Преговорите завършват успешно и през 1235 г. в гр. Галиполи между двамата владетели е сключена спогодба, скрепена с брак между дъщерята на Иван Асен II Елена и сина на Ватаций Теодор II Ласкарис. Спогодбата предвижда да се признае пълната независимост на Българската църква, чийто глава — търновският архиепископ Йоаким — получава титлата патриарх. Така е възстановена разрушената от Василий II Българска патриаршия, като това означава окончателен отказ на българската държава от сключената през 1204 г. уния с Римската курия. Предвижда се съвместна борба срещу латинците за окончателното им прогонване от Тракия.

Военните действия започват още същата година, като българските и никейските войски нападат и завладяват Източна Тракия, след което тя е поделена между съюзниците съгласно предварително постигнатото между тях споразумение. Никейците получават Галиполския полуостров с гр. Малит и други градове по северозападното крайбрежие на Мраморно море, както и крепостта Кисос. Границата между тях и българите в Тракия се простира на запад до р. Марица, а на изток до планината Ган и близо до крепостта Цурулон. Българите получават областите, намиращи се на север, т.е. голяма част от Източна и Южна Тракия със земите около Пловдив, които са присъединени към българската държава още след Клокотнишката битка.

След това съюзниците, към които се присъединява и солунският владетел Мануил и кумански отряди, се отправят към Константинопол и го обсаждат по суша и море. Според Алберик те действат с 300 бойни кораба, като 25 от тях са български. Това е първата организирана българска флота, корабостроителницата и е била на Камчия. Латинската столица е сериозно застрашена. Император Балдуин II заминава за Франция, за да търси помощ. Отбраната на столицата е поверена на Жан де Бриен. Намесва се папата, който се опитва да склони унгарския крал Бела IV (1235г.-1270 г.) да подкрепи латинците, но не постига успех.

В началото на 1236 г. Жофроа дьо Вилардуен, по това време владетел на Пелопонес, се притича на помощ на обсадения Константинопол със 120 бойни кораба. Той успява да пробие морската блокада, като потопява 15 кораба и навлиза в Златния рог, след което настъпват зимните студове. При това положение съюзниците се оттеглят.

След снемането на обсадата Иван Асен II заповядва да се построят 25 нови галери. След като границите на България опирали на 3 морета, възникнала необходимостта да се изгради военноморски флот за тяхната отбрана.

Военните действия от 1237 г.

Скоро след неуспешната обсада на Константинопол Иван Асен II променя своята политика, прекъсва съюза си с Йоан III Дука Ватаций, сближава се с латинците и повежда заедно с тях обща борба за прокуждане на никейците от Тракия. Царят е подтикнат към тези си действия под заплахата от готвения с благословията на папата кръстоносен поход за спасяване на Латинската империя, както и от опасността от татарско нахлуване.

Под натиска на татарите през 1237 г. големи кумански отряди преминават Дунав и Стара планина, проникват в Източна Тракия и започват да я опустошават.
Българските войски, начело с Иван Асен II и латински войски обсаждат крепостта Цурулон, главна опора на никейците в Източна Тракия. В обсадата участват и кумански отряди. Никифор Тарханиот, който е начело на отбраната на града, успява да я организира добре и отблъсва настъпленията на обсадните войски. И все пак овладяването на крепостта остава въпрос на време.

Но съвсем неочаквано Иван Асен II получава известие за смъртта на царицата, на едно от децата си и на патриарха, вероятно дължаща се на чумната епидемия. Той възприема това нещастие като Божие наказание за нарушения договор с Никея, след което изгаря обсадните машини и бързо се завръща в столицата. Разбира се, не само личните мотиви го подтикват да прекрати военните действия, а преди всичко надвисналата над българските земи монголо-татарска опасност, която постепенно ще застрашава почти цяла Европа. Латинците също се оттеглят. Наскоро след тези събития Иван Асен II се помирява с никейците, но запазва добрите си отношения с латинците.

Междувременно, вероятно през 1239 г., последва кръстоносният поход, организиран от папата. Шестдесетхилядна католическа войска, преминала от северозапад през българските земи, напада никейците, които действат в Тракия, и превзема Цурулон.

Две години след този поход през 1241 г. цар Иван Асен II умира след като по рано същата година е разбил Монголо-татарските войски на Хан Бату.