цар Иван Александър
1331г. – 1371г.

Иван Александър , е български цар, управлявал от 1331 до 1371 година. Иван Александър произхожда от рода Шишман, син на Срацимир, деспот на Крън, и Кераца Петрица. Царуването му продължава цели 40 години, което е само с 2 години по-малко от това на цар Петър I.

Редом със Стефан Душан и Йоан Кантакузин, Иван Александър е една от най-влиятелните фигури в историята на Балканския полуостров през 14 век, което се дължи на гъвкавата му династична политика. Владее отлично гръцки (на преговорите с императора Андроник III през 1332 г. и превод на гръцко възвание от 1351). Смята се, че може би нямало по-образован български цар от времето на Симеон Велики.

Дългото му управление започва с някои успехи, но липсата на достатъчно военна сила осуетява неговите по-късни политически планове. В последните му години Българското царство е разделено и отслабено, което при неговите наследници довежда до падане под османско-турска власт.

Иван Александър влиза в остър династичен конфликт с Шишман II, който е в Константинопол, където регентството начело с Анна Савойска и Йоан Кантакузин, признава титлата „цар на България“ на Шишман II, заради по-знатния произход.В крайна сметка след война, дипломатически преговори и мирен договор, отношенията с Византия са уредени.

Царуване

С идването си на престола Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал (цар от 1346 г.) Стефан Душан (1331-1355), българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се жени през 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър — известната царица Елена Българска. Освен царица Елена в двора на Стефан Душан е имало и немалко други български роднини на Иван Александър, например друга негова сестра.

Първият период (1331-1364) от царуването на Иван Александър е успешен: воюва с Византия, подпомогнат от монголски наемници, и заличава последиците от катастрофалната битка със сърбите при Велбъжд (28 юли 1330), възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби (1341-1347), за да получи  Пловдив и 8 крепости в Родопите.

През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман II, третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна Неда. Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но турският емир на Смирна заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където можел да разчита на значителна подкрепа “поради старото приятелство и близостта на рода”. По-късната съдба на този Шишман не е известна, но Иван Александър вдига войските си при Сливен. Най-вероятно среща турско-византийската армия при Одрин. Накрая е сключен мирен договор.

При избухването на поредната гражданска война във Византия, Иван Александър взима страната на Алексий Апокавк, обръщайки гръб на Йоан Кантакузин и турските му съюзници.През 1341 напада Византия, а войската му си прави лагер по поречието на река Марица.Войниците му се впускат в плячкосване, но тази тактика се оказва пагубна за българите.Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег.Иван Александър се оттегля в Търново и с посредничество през 1342 сключва договор с Кантакузин.

След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун — вторият град в империята след Константинопол.Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкия император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия.Но докато той е в Сърбия Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342-1343).Императрица Ирина моли Иван Александър за помощ при обсадата.Царя се отзовава на молбата и през 1342 достига вратите на крепостта.Той обаче не участва във военните действия, а изисква ромейте да предадат крепостта в негови ръце, и в същото време иска от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин.Изгубила надежда, Ирина вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите.Научавайки за това, царя се оттегля в Търново.

През 1344 императрица Анна Савойска му отстъпва голяма част от Тракия, както и девет крепости в Родопите, за да може Иван Александър да ѝ помогне срещу Йоан Кантакузин.Иван Александър се съгласява на това, и потегля отново на поход, но заявява, че ще помогне на Анна само ако Умур бег се изтегли зад Босфора.

Около това време в Родопите в съюз с българския цар действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от полунезависими планинци. По време на военен поход през 1343 г. те завоюват твърдината Перперикон (край Кърджали) и там е поставен български архонт, но скоро византийците си възвръщат крепостта.

Българските опити за разширение в Тракия карат византийските императори да потърсят помощта на турските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия. На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград (Перитор) турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения, които след това са загубени за Второто Българско царство. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и побеждава болярина Белаур, отцепил се в северозападна България през 30-те години на века. По-късно обаче сепаратизмът на болярите води до отделянето на Добруджанското деспотство към средата на 14 век под властта на Добротица, вероятен потомък на Тертер. Войводата на Влашко също демонстрира повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява като напълно независим владетел на север от Дунава, въпреки, че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново.

Във войни с нахлуващите от юг турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда Видин като наследствено владение на третия си син Иван-Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Бесараб, дъщеря на войводата на Влашко, и се жени за еврейката Сара. Нейният син Иван Шишман като „багрянороден“, т. е. роден, когато Иван Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него тори син Иван-Срацимир.

Докато авторитетът на царската власт запада, през страната преминава епидемия от чума (ок. 1348 г. и по-късно), а сред населението се появяват деморализация и ереси. Много области в Тракия страдат от набезите на османските турци.

В последния период (1365-1371 г.) от управлението на Иван Александър България търпи поражения, когато се бори против унгарското нахлуване във Видинското царство (1365-1369 г.) и срещу граф Амадей VI Савойски при похода му към Българското черноморие (1366-1367 г.). Отношенията с византийския император продължават да са враждебни. В края на царуването на Иван Александър османската експанзия в Тракия засяга и България със загубата на няколко крепости, сред които най-вероятно са Пловдив и Стара Загора. Накрая той фактически разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство). Настъпва упадък в държавата и наследниците на Иван Александър стават последните български владетели.