Хан Крум 802г – 814г.
В началото на февруари 813 г. в Константинопол плъзнали слухове, че Крум потеглил с войските си да оплени цяла Тракия. На 15 февруари императорът излязъл от столицата и с божията помощ сполучил да го отблъсне. Този полууспех го подтикнал към решителни действия – събрана била нова войска, а на помощ били повикани дори отрядите, които пазели границата със Сирия.
През май 813 г. Михаил Рангаве потеглил на поход – съпровождала го императрицата, която заклела военачалниците да умрат за християнския кръст и да пазят своя император. Повече от месец Михаил Рангаве обикалял Тракия без видима цел, а грабежите на войниците му довели областта до бедствено положение.
В началото на юни хан Крум се появил с войските си и се установил на лагер при Версиникия, близо до Одрин. Ромеите успели да заемат по-удобни позиции – лагерът им опирал до височини, които доминирали над равнината. В продължение на 15 дни всяка сутрин двете армии излизали на полето, построявали се в боен ред, но никой не поемал риска да нападне. Това пpeдизвикало брожение в императорския лагер, тъй като (според признанието на един от византийските военачалници) ромеите били десет пъти повече от българите.
На 22 юни Йоан Аплакис, който командувал тракийските войски, се обърнал към императора със следните думи: „Докога ще чакаме и ще гинем? Аз пръв настъпвам, а вие смело ме последвайте“. Отрядът му се устремил срещу българските редици, като се въодушевявал от мисълта, че на полето ромеите могат да бъдат само победители. Примерът на тракийските отряди бил последван и от останалата войска, но още при първото сблъскване ромеите панически побягнали. Внезапното им отстъпление изненадало Крум ,той помислил, че това е някаква засада и възпрял своите от преследване. Работата била в това, че бягащите ромейски войски вече преваляли отсрещните хълмове, което създавало погрешното впечатление, че нови византийски отряди бързат на помощ на императора. Скоро хан Крум разбрал, че ромеите не настъпват, а бягат и заповядал на войниците си – „да отпуснат юздите на конете и да започнат да преследват“. Поражението на византийците било катастрофално – най-отпред бягал сам императорът, като проклинал войските и техните военачалници.
На 17 юли Крум стоял с войските си пред Константинопол и оглеждал могъщите му укрепления, увенчани с високи кули. Жителите на столицата се трупали на стените „да видят новия Сенахерим“ и с удивление наблюдавали странните действия на българския хан. Крум пренесъл в жертва „много хора и добитък“. След това хан Крум влязъл в морето, измил си краката и поръсил с вода войските си, които шумно го аплодирали. Поръсването с вода, на която се приписвала голяма очистителна сила, трябвало да премахне опасността от лоши влияния върху българския хан и неговата войска. После Крум минал през шпалира, който му направили неговите наложници, „които му се кланяли и го словославели“.
Веднага след това хан Крум се разпоредил лагерът му да се обгради с ров откъм столицата и започнал мирни преговори. Някои от условията му ще са прозвучали за ромеите най-малкото странно. Например Крум поискал да му разрешат да забие копието си в „Златните врати“ на Константинопол – съобразно с тангристката религия на прабългарите чрез тези действия той е трябвало да установи тайнствена и невидима връзка с града, което би му позволило да го превземе.
