Втора балканска (Междусъюзническата) война
Претенции на Румъния към България
Веднага след първите успехи на българската армия над османците Румъния предявява искания към България за териториални отстъпки като компенсация за очакваното българско разширение в Тракия. На 21 октомври 1912 година в София пристига румънски специален пратеник, който настоява за земите на север от линията Тутракан – Балчик. По този начин според румънското правителство ще бъде запазено равновесието на силите в региона. С изнасянето на границата на юг ще бъде подсигурен румънският излаз на Черно море – железницата от Черна вода до пристанището Кюстенджа – и ще може да бъде изградено ново, в Балчик.
Българското правителство се опитва да намали румънските претенции с обещание да отстъпи двадесетина погранични села в Южна Добруджа и да гарантира румънската власт в северната част на областта, като разруши укрепленията около Силистра. Тези условия са предадени в Букурещ в края на ноември. Обсъждането им продължава в Лондон (паралелно с преговорите за мир между Балканския съюз и Османската империя) през декември 1912 – януари 1913 година, но безрезултатно.
Опирайки се на Австро-Унгария, в края на януари 1913 година Румъния подновява исканията си, този път за териториите до линията Силистра – Балчик . Разчитайки на Русия, кабинетът Гешов отговаря отрицателно. Българо-румънският конфликт заплашва да прерасне в конфликт между Антантата и Централните сили. Затова през февруари София и Букурещ са принудени да приемат арбитраж от големите европейски държави. На 26 април 1913 година е сключен Петербургският протокол, с който България се съгласява да отстъпи на Румъния град Силистра. Както българската, така и румънската страна остават недоволни от този компромис.На 5 юни Румъния предупреждава, че в случай на война между балканските съюзници ще изпрати войските си срещу България.
Претенции на Османската империя
Падането на Одрин под българска власт е загуба, с която турските националисти отказват да се примирят. На 29 май 1913 година – малко след подписването на Лондонския мир – великият везир Махмуд Шевкет паша е убит в Цариград. Лидерите на радикалното течение в младотурския Комитет за единство и прогрес Енвер и Талаат бей се възползват от атентата,
за да разгромят либералите и затвърдят влиянието си в управлението. Вместо да демобилизира армията си, новото османско правителство начело с великия везир Мехмед Саид Халим паша и министъра на войната Ахмед Изет паша задържа край Чаталджа и Булаир над 250 000 бойци и изчаква развитието на конфликта между балканските съюзници. В дипломатически ноти до големите европейски държави, то обяснява, че повторното присъединяване на земите до Марица и Одрин към Османската империя е наложително за защитата на Цариград и Проливите и твърди, че турското население оттатък линията Мидия—Енос е подложено на „систематическо изтребление“.
