Бачо Киро 1835г. – 1876г.
Киро Петров Занев, известен като Бачо Киро, е български учител, книжовник, историк, читалищен деец и фолклорист. Участник в българското националнореволюционно движение.
Биография
Роден е на 7 юли 1835 г. в село Горни Турчета, Търновско в семейството на селския говедар Петър Филев Занев. Остава без баща на 6 години и трябва да започне работа, за да подпомогне прехраната на семейството. През 1847 г. майка му, Цона Добрева, го изпраща в Батошевския манастир да учи четмо и писмо.
След 1852 г. учителства като селски даскал в селата Коювци (дн. Коевци), Мусина, Михалци, Вишоград. През 1857 г. се завръща в с. Горни турчета, където преподава до смъртта си през 1876 г. (с прекъсване през 1871 г.).
По пътя на самообразованието и с упорит труд израства като виден възрожденски просветител. Ползва се с голям авторитет както сред българското население, така и сред турското. Въвежда взаимоучителната метода, таблиците за обучение и „Рибния буквар“. Работи за патриотичното възпитание на младите, въвежда честването на празника на славянските просветители. Бачо Киро пише стихове посветени на съдбата на поробена България и призовава към бунт и свобода.
През 1869 г. учредява първото селско читалище в България – „Селска любов“. През 1870 г. създава първия селски читалищен и училищен театър в България. Между 1870-1871 г. е дописник на вестник „Македония“. През 1864 г. повежда населението и със сопи прогонва търновския гръцки владика Григорий.
В тайните на освободителното дело го посвещава отец Матей Преображенски. Чрез него се запознва с ред видни дейци на ВРО. Близък приятел на Христо Иванов-Големия. През февруари 1872 г. е основан Бялочерковския частен революционен комитет с председател Бачо Киро Петров. Сред основателите са Ангел Кънчев и отец Матей Преображенски.
След решението на Гюргевския комитет за въстание в България през пролетта на 1876 г. успява с помощта на свои съмишленици и съратници да организира в Бяла черква чета от повече от 100 юнаци. В сборния пункт в с. Мусина е сформирана по-голяма чета под общата команда на легендарния поп Харитон Халачев. Бачо Киро е избран за член на щаба. Взема участие в епичната и неравна битка с войската на бригадния турски генерал Фазлъ паша през 9-те майски дни на 1876 г. в Дряновския манастир. След разбиването на четата и опожаряването на манастира, успява да се спаси и да стигне до Бяла Черква. Известно време се крие в колибата на лозето си, но е предаден и арестуван.
Откаран е в Търново, където е осъден на смърт чрез обесване. Изправен пред извънредния турски съд, спечелил дори враговете с достойното си държане, Бачо Киро без колебание поел отговорността за делата си. Търновският първенец Етхем бей направил опит чрез защитника Джовани Икономов да спаси Бачо Киро, представяйки го за умоповреден. Според стария турски закон лудите не трябвало да бъдат осъждани на смърт. Тогава се случило нещо изумително. На хубав и чист турски език български патриот издекламирал следните стихове:
„Аз един Бачо Киро съм, (Бен бир Бачо Киро им)
без страх от турчин комита съм. (тюркен коркмаз комита им)
Пушка на рамо турих, (шишкане умузума тактъм)
Дряновски манастир намерих. (Дренова монастира булдум)
Правдата си да диря излязох, (хакъм арамаа бен чиктъм)
въжето си на врата сам метнах! (ипи де бойнума тактъм)“
Обесен е заедно с Иван Семерджиев на 28 май 1876 г. в Търново.