Балканска война 1912 – 1913
Срещу сръбско-българското настъпление в Македония е съсредоточена Вардарската армия начело със Зеки паша. Предвиждайки основния удар на сърбите откъм Враня, той събира главните си сили (V, VI и VII корпус – общо около 58 000 души) за насрещен удар от района между Щип и Куманово. Струмският корпус (28 000) трябва да нанесе спомагателен удар от Кресненския пролом по 2-ра съюзническа армия и така да подсигури десния фланг на османците в боевете около Куманово и Враня.
За защита откъм Гърция са определени Янинският корпус (22 000 души на Есат паша за отбрана на Епир и Южна Албания) и VIII корпус (29 000 души на Хасан Тахсин паша, прегражда планинските проходи между Тесалия и Солун). За прикритие на Северна Албания от черногорците в Шкодренската крепост са съсредоточени 25 000 войници.
Всички османски сили западно от Места образуват Западната армия под общото командване на Али Риза паша.
Османският флот се състои от три броненосеца, два крайцера, една броненосна корвета, три миноносни крайцера, осем ескадрени миноносеца, единадесет миноносеца и четиринадесет канонерски лодки.Задачата на тези сили е да осигурят османските комуникации по Черно, Мраморно и Егейско море.
В началото на войната Османската империя разполага с десет самолета. Два от тях са базирани край Солун, а другите осем – в Йешилкьой.
Въоръжение
Основното огнестрелно оръжие на пехотата в Първата балканска война са австрийската пушка „Манлихер“ в няколко разновидности (в българската армия — образци от 1888 и 1895 г., в гръцката – „Манлихер-Шьонауер“) и германската „Маузер“ (в османската и сръбската армия). Масово се използват също „Хенри-Мартини“ (от османците), „Бердана“ (от българите и сърбите) и други модели с калибър между 6,5 и 7,62 мм. Конницата е въоръжена с карабини „Манлихер“ и „Маузер“. Балканските и османските армии са въоръжени и с тежки картечници „Максим“ (232 броя в българската армия), „Хочкис“ (420 османски), „Норденфелд“ и други системи.
Артилерията на воюващите страни е произведена от френската фирма „Шнайдер“ и германската „Круп“. В годините до войната „Шнайдер“ осигурява превъоръжаването на България, Сърбия и Гърция с модерни за времето си скорострелни полски и планински оръдия, основно в калибър 75-мм. (В периода 1897-1907 г. разходите на България за Шнайдерово оръжие са три пъти по-големи, отколкото за германско и австрийско. Оръжейните сделки са обвързани със заемите, които страната получава от френски банки.) Въпреки това голяма част от артилерията на балканските съюзници се състои от остарели, нескорострелни оръдия. Същото важи и за османската армия, но след 1908 г. тя успява да си набави над 800 модерни оръдия от „Круп“ (между 75 и 105-мм.).
Бойни действия до първото примирие (октомври – ноември 1912)
Географските особености и военно-стратегическите решения на противниците водят до обособяване на няколко театъра на бойните действия в периметъра между Цариград, акваторията на Варна, Шкодра и Арта (на Йонийско море). Опитите на османското командване да спечели стратегическата инициатива в първите дни на войната не сполучват, поради което теренът и интензивността на сраженията се диктуват от съюзниците. Българската армия нанася главния удар в Източна Тракия. По-малки съединения действат в Родопите и Западна Тракия. Български и гръцки войски настъпват срещу Солун, съответно от север, по течението на Струма, и от юг, през долината на Бистрица. Тези операции са подпомогнати от гръцкия флот в Егейско море. Основната част на сръбската армия нахлува във Вардарска Македония. Заедно с черногорците, сърбите овладяват Санджак и Косово и си проправят път през Северна Албания. Борбата между гърци и турци за крепостта Янина оформя допълнителен театър на бойните действия в Епир.
Настъпление на българите в Източна Тракия
В Източна Тракия от началото на октомври до затишието в бойните действия през ноември се състоят три големи сражения между българските и турските войски. В хода на Лозенградската операция на 9-10 октомври турската Източна армия начело с Абдулах паша настъпва от Одрин и Лозенград на север, но преди да стигне границата се сблъсква с настъпващата насреща и 1-ва българска армия, която отбива и опита за излаз на одринския гарнизон. Десният турски фланг попада под ударите на 3-та българска армия, извършила преход през Странджа иззад 1-ва армия. Основните боеве се водят край селата Муратчалъ и Кайпа, Гечкинли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Ериклер. Турските войски са обърнати в бягство и на 11 октомври българите завладяват без бой Лозенград и укрепленията му.