Балканска война 
1912 – 1913

След победата при Лозенград българите не преследват отблизо разбития противник. Това дава възможност на турските войски да се реорганизират и да привлекат подкрепления на линията на река Караагач, която прегражда пътя към Цариград. Новосъздадената 1-ва Източна армия заема района около Люлебургас, а 2-ра Източна армия се разполага в околностите на Бунархисар. На 15 октомври те се сблъскват с напредващата 3-та, подкрепена по-късно и от 1-ва българска армия. Сражението продължава шест дни при числен превес на турците и променлив успех. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана.

След Люлебургаско-Бунархисарската операция българските войски отново не преследват противника. Причини за това са: умората на войниците; тежкото състояние на пътищата, разкаляни от дъждовете; нерешителността на Главното командване; слабото разузнаване; влошаването на снабдяването поради разтягането на комуникационните линии в хода на настъплението; разпространението на холерата, която отнася хиляди жертви. Настъплението на 1-ва и 3-та армия към Цариград е подновено на 24 октомври. Два дни по-рано (на 22 октомври) новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към Франция и Русия с молба да посредничат за примирие, но цар Фердинанд пренебрегва както турското предложение, така и руското предупреждение да се въздържа от щурм на османската столица. На 4 и 5 ноември българските войски атакуват Чаталджанската укрепена позиция, която се простира между Черно и Мраморно море на 40 км западно от Цариград. Въпреки отделни успехи, те не успяват да постигнат пробив и са отблъснати, губейки 12 000 души.

Междувременно, на 9 и 18 октомври, българските сили край Одрин отбиват два излаза на османския гарнизон. До средата на ноември 2-ра българска армия блокира напълно крепостта. Обсадата на Одрин трае още четири месеца.

Успешното настъпление на българските войски в Тракия кара турското командване да задържи подкрепленията, които са предвидени първоначално за борба срещу Сърбия и Гърция, и да ги пренасочи за отбрана на Тракия и столицата на империята от българите.

Сръбско настъпление в Македония

Сръбската 1-ва армия преминава в настъпление на 7 октомври от района на Враня и навлиза в Македония. Ден по-късно Тимошката дивизия (от 2-ра съюзна армия) нахлува откъм Кюстендил, завзема Крива паланка, Страцин и Кратово, но на 10 октомври е спряна от османската 15-та дивизия на височините западно от този град. По същото време главните сили на турската Вардарска и на сръбската 1-ва армия се сблъскват в Кумановската битка. Предните сръбски части са силно притиснати, но удържат противниковия натиск. На следващия ден (11 октомври) 1-ва армия разгръща основните си сили и пробива турския център. Заедно с Куманово в сръбски ръце попада най-прекият път за вътрешността на Македония и жп линията, свързваща Солун и Косово поле. На 13 октомври сърбите, начело с княз Александър Караджорджевич, влизат в Скопие. След 3-дневни боеве (21-23 октомври) в планините северно от Прилеп те преодоляват съпротивата на заслоните, оставени от Зеки паша, и завземат града. Разбитите турски войски се оттеглят към Битоля. Една част от тях остава изолирана в долината на Черни Дрин. Тези в Битоля са притиснати от две страни с напредването на сърбите от север и на гърците откъм Острово и Лерин. В битката при село Екши Су, недалеч от Лерин, на 23-24 октомври гръцката 5-та дивизия е разгромена и отхвърлена към Кожани от турския VI корпус на Джавид паша. Но Битолското сражение със сърбите на 4 и 5 ноември завършва с поражение на Вардарската армия. Битоля пада в сръбски ръце на 7 ноември. След като губи по-голямата част от войските си, в началото на декември Зеки паша се добира през Корча и Берат до Южна Албания.

Операциите на сръбските и гръцките войски в Македония са улеснени от действията на ВМОРО в тила на турците. Заедно с милициите от местното население, които мобилизира, силите на Вътрешната революционна организация достигат около 15 000 души. Някои от отрядите, предвождани от Ефрем Чучков, Петър Чаулев, Методи Стойчев, Васил Чекаларов, Христо Силянов, Иван Попов и други войводи, наброяват до няколкостотин души, в прилепската чета на Милан Гюрлуков влизат около хиляда бойци. Те освобождават редица градове (Велес, Кратово, Щип, Крушево, Охрид) още преди идването на сърбите. Част от четите на ВМОРО вземат пряко участие в битката при Куманово, а отрядът на Гюрлуков спомага за овладяването на проходите за Прилеп. Костурската съединена чета, включваща чета № 4 на Васил Чекаларов, чета № 5 на Иван Попов и чета № 6 на Христо Силянов, които са част от Македоно-одринското опълчение, след началото на военните действия се насочва през Леринско за Костурско. Отрядите на Чаулев, Силянов и други войводи пленяват стотици турски войници в Охридско и 2 500 край Костур. В подкрепа на Сръбската армия действат и сръбските и сърбоманските чети в Македония, разделени на три отряда – Козячки, Поречки и Отвъдвардарски, в състав от около 400 души.